ЗА ПРИРОДАТА НА ДУХА И  ПОЕТИЧНАТА МУ ОРНАМЕНТИКА В НОВАТА КНИГА НА АТАНАС КАПРАЛОВ 

Д-р Галина Вълчева-Димитрова


 

Новата поетична книга на Атанас Капралов „По мярка на духа” за мен е антологична.  В този смисъл изборът на заглавие с подобни ключови думи  е много подходящ, то извежда в силна позиция един колкото автобиографичен, толкова и общочовешки сюжет. Отделните лирически късове очертават обобщения образ на съвременния човек на духа и го разказват на фона на собственото му житейско време, което е драматично проектирано върху голямото социалноисторическо платно на модерната ни епоха. А тя е белязана от крайности, от подмяна на ценности, от цинични манипулации и абсурди – социални, политически, исторически, културни, екзистенциални. Не познавам по-разломно време, в което да се родиш, да живееш и да отстояваш заложения у себе си талант. Не защото светът някога е бил справедлив и спокоен, а защото в последните десетилетия базовите устои на човешкия дух, на стремежа ни към хармония, морал, достойнство и красота бяха подкопавани и целенасочено разрушавани от нездравословни апетити към прекомерна свобода, власт и пари. След този контролиран взрив ние живеем още по-тъжно, все така, че и повече несвободни, уморени и някак притихнали между крайностите на старите и новите канони, включително литературните такива.

Казвам всичко това, за да подчертая факта, че Атанас Капралов е сред малцината, които не са се изгубили в модерността, не са се уморили да водят борба срещу подмените, а новата му книга е литературно събитие, което не е по мярка на никакви крайности. Освен проблематиката и тематичните акценти, дозакателство за балансирания художествен натюрел на автора са реторичните и композиционните му умения. Езикът в текстовете му предлага самобитен, оригинален изобразителен модел от диалогичен тип, в който изящното и ежедневното слово успешно се срещат, за да изрекат истината през елегантната лирическа орнаментика. Тяхното единство опровергава нахалната нечистопълтност на ултрамодерната поетическа реч, а с оригиналната си метафоричност те отричат подмяната на високото изкуство със съмнителната художествена продукция, литературния кич и откровеното бездарие, които нерядко се котират днес и дори възторжено се награждават по нароилите се литературни конкурси. Всички екзистенциални питания, всички емоционални трептения на духовния човек в днешния свят тук са изказани категорично, откровено и същевременно красиво чрез авторовия езиков модел. Неслучайно лайтмотивът на книгата е мярата – мярата за словото и тази за живота, която го е крепила от митологичното детство на човечеството до днес и чието нехайно заличаване би било пагубно. Тази изпитана мяра е духът, като конгломерат между разума, сърцето, паметта и дарбата. Духът, като алюзия  с образа на Ноевия ковчег, който неведнъж е прислонявал слабостта човешка в превратните времена.

В този контекст, една от най-ярките характеристики на авторовия естетически модел е чудесната композиция на книгата.  Стихотворенията са внимателно подбрани и разположени в отделни цикли, които да очертаят последователно етапите на трудните житейски прозрения, както и цялостния творчески замисъл. Днес не е модерно подобно прецизно отношение към структурата на литературното произведение като неразривна част от неговата тематична цялостност. Напротив, сега е по-престижно тъканта на книгата да бъде хаотична, лишена от структура, безсюжетна като замисъл. Не казвам, че това не е възможен модел в изкуството, нито че няма успешни експерименти от този тип. Но за да превърнеш опита си за новаторство в свой приносен, автентичен модел, трябва да си овладял класическите образци, които дръзваш да разчупваш. Трябва да създаваш нов контекст и най-вече да знаеш как да съзидаваш смисъл чрез фрагмента, а не просто да рушиш цялостите. Ето защо сглобяването на идеята на Атанас Капралов по модела на смислово и стилистично обвързаните стихотворни цикли виждам като едно от същностните постижения на книгата му.

Първите два цикъла, назовани „Жертва” и „Преодоляване”, изключително точно очертават творческите, емоционалните и житейските бездни на одарения човек. Неговото съществуване е непрестанна саможертва и мъчително преодоляване на себе си, като тези образи в текстовете на Капралов са оригинално сдвоени не със смъртта, а с раждането на нов живот. Да се родиш, да живееш, означава да се бориш със себе си и със света, да опровергаваш очевидното безсмилие на пътя. И въпреки всичко, внушават ни стиховете на Атанас Капралов, трябва да живеем, посветени на съвестта и душата си. Да не спираме с опитите за надмогване на земната гравитация, да позволим на божествения дух в нас „да ходи по вода”, за да останем „дръзки камбанки, кънтящи в ухото на Господ”. Двата коментирани цикъла осъществяват своето леко, фино и естествено смислово-емоционално преливане в третата смислова част, озаглавена „Необятен”. Внушението е особено витално: след тайнството на своето житейско жертвоприношение, след надмогването на собствената си човешка гравитация, ние ставаме астрални, безтегловни и духовно необятни. Именно в тази си „безкрайна” форма можем да оценим истинската любов, високото творческо съзидание, връзките си с останалите човешки същества – близки или поне не толкова далечни от собствената ни същност. Необятността е блян по лекотата, настъпваща след като се изповяда душевната тежест, натрупана от физическата тромавост на тялото, от житейските зависимости, от несвободата, която сме понесли през живота си. Тя е награда за стоицизма на духа, която означава трепет пред истината, радост от простите и вечни неща, като обичта към майката, любимата, предците и потомството ни, като паметта за Родината и народа, към който принадлежим, като смирението пред земята и небето, между които съществуваме.

Същият лайтмотив продължава в последните две части на книгата – „Балада за лудите сълзи” и едноименният „По мярка на духа”. Четвъртият цикъл наистина задава баладичен тон, защото тук основна е социалната проблематика, умело проектирана върху всички останали тематични ядра – екзистенциално-философското, патриотичното, интимно-личното. Всички стихотворения тук открояват фигурата на съзрелия човек на духа, който е същество болезнено, съзидаващо чрез и въпреки болката, защото липсата на плът не прави духа лек товар. Всичко обкръжаващо го и съставящо го – ближния, времето, родната земя, корените и крилете, паметта и сърцето – едновременно радват и натъжават осъзнатия човек, той плаче в себе си непрестанно, от радост и от мъка, под тежестта на своите отговорности, след вечните битки на честта и пред върховете на умората си. Във финалния цикъл, „По мярка на духа”, същата поетична и съдържателна линия е изведена като поанта на цялата книга. Човешкият живот е видян в същността си на „родов звук” и „детски спомен”, който изкачва болезненото си настояще под заплахата на наближаващия откъм бъдещото Апокалипсис. Този образ е особено изострен, защото е поразително правдив. Проектиран върху съвременните реалности, той е част от всекидневния ни живот, от актуалните политически и културни абсурди, от неспирните социални катаклизми, които превръщат бъдещето на децата ни в крехка и тревожна надежда. Същият образ увенчава по особено убедителен начин останалите тематични възли и екзистенциалната проблематика на книгата. Лирическият глас на Атанас Капралов сякаш пророкува, потвърждава катастрофичността на днешните дни, пълни с несигурност, болка, разделение, страх от опасния разпад на всички познати нам светове. Разбира се, като истински поет, авторът не оставя читателя в „калта” на ужаса от предстоящия Апокалипсис, внушава му, че има смисъл свише в кръстните ни времена и съдби. И че единственото ни спасение е „да се вкопчим в небето на духа си”, за да преодолеем подземията на низките страсти и угрозата от саморазрушението.

Пловдив, 16.06.2022г.

За автора: Роден е в Димитровград на 13 юли 1958 г. Завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Бил е секретар на съвета за култура в родния си град, уредник в Дома музей „Пеньо Пенев“, главен редактор на вестник „Ориент експрес“, общински съветник и председател на комисията по култура и вероизповедания в Димитровград, директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев“, председател на СНЦ „Компакт арт“ София. Директор на Националния литературен музей от юни 2017 г. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. От 2019 г. е член на българския ПЕН център. Член на журито на националната награда „Владимир Башев“. Участвал е в създаването на песни за театрални спектакли, по негови стихове хитове изпълняват Михаил Белчев, Ваня Костова, Васил Петров, Ивайло Гюров, Емилия Валенти и др. Има текстове в учебни помагала за деца, печелил е престижни награди в конкурси за детски песни с композиторите Вячеслав Кушев, Хайгашод Агасян, Юрий Ступел, Светослав Лобушки и др. Творби за възрастни на Атанас Капралов са превеждани на френски, немски, руски, английски, румънски, турски и други езици, представян е в Лондон, Чикаго, Париж, Виена. Носител е на националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за 2008 г., на „Златен пегас“ за 2012 г., на националните награди „Валентин Найденов“ за 2013 г., „Николай Искъров“ за 2015 г., на първа награда от националния поетичен конкурс „Биньо Иванов“ за 2016 г.

Книги: Стихосбирките: „Нежен скитник“ (1990), „Завръщане в слънцето“ (1996), „Голота“ (2002), „Дамгосан“ (2006), „Жив и свободен“ (2012); Книжката за деца „Цветно чудо“ (2008); Сборници със спомени за родния си град, за поета Пеньо Пенев и др.